След връчването на Националната литературна награда за български роман на годината 2025, „въпреки.com“ предложи на читателите си обширна публикация, в която представи отличения роман и неговия автор. Материалът на Росица Чернокожева е придружен със снимки на Стефан Марков и Фондът го публикува без съкращение:
Критичен поглед: Тишините, които ни обгръщат
Това е необичайна книга. Необичайна като сюжет, слог, правопис и послания. Грабват ни още първите редове и страници. Един странен монолог и странно наситена със страст и еротика наративност. И с натурализъм, близък до пръстта, която бихме ронили в шепата си. Написа Росица Чернокожева, литературовед и психоаналитик, за книгата на Красимир Димовски /на снимката/ „Тезеят в своя лабиринт. Дневник на една П“, издадена от „Хермес“, 2024, удостоена с наградата „Роман на годината“ НДФ „13 века България“.
Натурализъм, който приземява превзетостта на напарфюмираните и напудрени добре скалъпени изречения на друга проза. Като че ли попадаш сред картините на Шагал. Героят поглежда към кубето на черквицата и вижда как една жена го е обкрачила, като че чака да я оплоди. Разпната жена – Исус жена. И оттук нататък всичките ни възприятия и животът ни се обръщат с главата надолу. Ако животът, както казва Красимир Димовски е от мъжки род. Защото в тази книга ще има и дума „любовтът“. Дали това маскулизиране на думите от женски род не е стремежът да се овладеят „нагонните ни претенции“ (последното е израз на Фройд).
И над всичко са тези тишини. Още първите редове задават философската, екзистенциалната и Божия перефраза: „Ама Тезеят предполага, а тишините разполагат. Тия гъсти тишини, от които всички сме се появили с плач и в които после пак се прибираме, сподирени от плачове.“.
Много често в книгата ще срещаме това смесване на мирис, вкус, звук, тактилност. И ако се замислим, те наистина се преплитат и взаимопремесват. Друга героиня в текста казва, че думите имат различен мирис и така дъхът на човека също е различен. Толкова фини нюанси има прозата на Красимир Димовски, които обогатяват възприятието ни за света.
Този роман на Красимир Димовски получи преди дни Националната награда „Роман на годината“ на НДФ „13 века България“ (19 май) и тепърва ще бъде още оценяван. Не обичам сравненията между творците, но такава жилава и дъхава проза пишеха класиците Ивайло Петров, Йордан Радичков. Ивайло Петров бе добруджанец и в прозата му дишаше изпръхвалата пръст, тук пък при Красимир Димовски, мъглата между две планини –Могила и Могилчица създава тия сънни утрини. Те са като Фройдови сънища-наяве и като в Шекспирово зазоряване в „Крал Лир“ с гадания на вещиците.
Съзнателно използваният примитивизъм в речта и действията на героя, по своеобразен начин, кореспондира с оригиналната му логика и възприятие на мирозданието, или както казва той – „природицата“. Този нарочно търсен в изказа и повествованието примитивизъм, не е първичната „свещена простота“ (sancta simplicitas), а една изчистеност и единност, на по-високо ниво по спиралата. Тук всичко е просто, земно и споено. Като че ли, на пръв поглед, това са несрещащи се два пласта – същността на главния герой и реалността. Те създават особена оптика. Бих я нарекла – биполярна, двойствена. Което от своя страна ражда специфична философия на вътрешно двуборство, но и двуединство.
В своята първичност протагонистът е една от възможните опции на сътворението. Човек с особено уязвима чест. Този мисловен и екзистенциален лабиринт на Тезеят е квинтесенцията на световната раздвоеност.
За тази двойственост особено допринасят и двата редуващи се наратива в книгата. Наред със сюжета вървят и странни есеистични притчи за мирозданието и планетарната общност. Тази неяснота и напрегнатост, която създава успоредният наратив – разказ за различните планети– за случващото се в друго, неземно измерение и пришълци придава на текста още повече енигматичност. През цялото развитие на разказа има една загадка, която едва в края може би ще разберем. Тук ще стане дума дори за материя и антиматерия.
Друг пласт в разказвателната поетика на Красимир Димовски е този деликатно загатнат хумористичен нюанс, който през цялото време съпровожда изказа и действията на героя. И една осмислена, но надмогната самоирония, която разкрива вродената природна интелигентност на героя. „Истилигентност“, както я е разбрал той за себе си.
Красимир Димовски създава един полифоничен роман, където завещаната от бащата на протагониста дума „Дозло“ идва да ни покаже, че не доброто се съчетава с добро или злото със зло, а доброто и злото се смесват и се случват заедно. Много въпроси ще зададе героят на Красимир Димовски. За това как се хвърляме да спасяваме някого, без да знаем иска ли той да бъде спасен. Може да иска да си стои там в „дозлото“? Може би и Тезеят иска да си се лута в своя си лабиринт? И може би най-важното: дали можем да спасим и злия с любов?
Фройд има такава мисъл: „Човекът, и в доброто, и в злото може повече от колкото си мисли.“
Главният герой – този неук за буквите и словото млад човек, при когото четенето не е неговата сила, например, може на повече от страница да ни говори как умира всяко различно животно под седемте му ножа, които може би са цялото му завещание и притежание. И тогава ще каже: „Само сърната пуска сълзи“ . И като че ли, така мимоходом, като нещо не особено важно ще добави „А човекът плаче за всичко.“
Тук в прозата на Красимир Димовски няма важни или неважни изрази. Тук всяко изречение, макар и не непременно изказано по правоговорните и правописни правила казва нещо съществено. Казва нещо, което е от живота, нещо, което сме преживели, но не сме могли да го облечем в такива думи. В текста ще срещнем изрази, които не биха ни хрумнали да усетим – нонсенсови, неологизми, оксиморони: „Едно кукуригане ми убоде отмалата и подскочих“, „Дотам я намразил, че вече не можел без нея“ или „Добротата е болест, трябва да я лекуваш. Макар че лек за тая болест още не са изнамерили.“
И речта на този, уж, неук човек звучи мъдро, като сентенции: „Всеки човек си цъка по свойто време, пък щом си в тревожност някаква, цъкаш като гайгеров брояч… и защо са измислили часовник, да ни мери общото време…“ Или: „Страхът подмладява, викам си. Уплашеният заприличва на хлапе. Щом дойде апокалипсисът, всичкото човечество ще се върне в детството миг преди да умре. И туй си е утеха…“
А за раждането и живота Тезеят има следната иронична философия: „Издърпват те насила в тоя свят и после пак силом те прибират, таман си свикнал. Влез, излез! Ще се окаже, значи, че тоя дето ни командва отгоре, е като старшина на рота“.
Цитирам повече текст от Красимир Димовски, за да се усети силата на словото му. Затова казвам, че със своя девствен ум и тяло, главният герой е най-близо до детството, където в повечето време сме в Несъзнаваното. И над всичко витае едно своеобразно човеколюбие, което надмогва самотата.
Тази книга е много благодатна и за психоаналитичен ракурс, защото през целия разказ движещата сила са либидните ни позовавания. Дори с факта, че тук има момиче с цигулка е една възможност да тълкуваме как тези либидни проявления сублимират в изкуство. Как това момиче, с Божа дарба може да изпее и изсвири и звука на морето, и майчиния плач, и мяукането на обесените от злодея котки. Неслучайно момичето се казва Ариадна.
В романа има великолепни еротично обагрени сцени, които не отстъпват по сила на италиански филм от неореализма. И друга линия ще открием в този едновременно суров и нежен свят – как нежността в много случаи е безгласна и не се нуждае от много думи, но ние я носим в сърцето си.
Странна е тази книга на Красимир Димовски. Омайва те и те опива с идеи, стилистика, лексика. Попадаш в един свят на реално и иреално, което те обсебва и повлича, като амок. Ако в първата половина действието се развива в родната котловинност, после фабулата ни отвежда в Германия. Тезеят ще се докосне и до Гьоте и „Фауст“ и до Бетовен и Деветата симфония като информация. И всичко родно и чуждо ще ни въздигне до едни надвременни космически усети, които отново ще ни отпратят към хвърчащите хора на Шагал.
Нагони, страст, психическа конституция и порочна склонност ще се обединят в единозвучието на вик, който и от страх, и от страст звучи еднакво. Отново това е сублимацията на либидните ни набези чрез изкуството на свирещата на цигулка Ариа(д)на, наричана още Пагане. И както ще стане в един момент ясно Дневникът ѝ е изписан само с ноти. Красимир Димовски талантливо владее съчетанието на екзотика и психологизъм в един нетрадиционен роман.
Пагане, която където и да иде, когото и да срещне, го озарява със своята порочна, сластна, но и по своему възвисена розовост и оставя след себе си една изпепеляваща любов.
И тук, Фройд ще ни дойде отново на помощ. Краят на студията му за женствеността е и верен завършък на текста ми. Фройд е казвал, че дори и в края на живота си не е научил каква е женската природа. Ето какво казва той малко иронично: „Ако искате да научите повече за женствеността, попитайте за това собствения си жизнен опит или се обърнете към поетите, или почакайте, докато науката ви даде по-задълбочени и съгласуващи се сведения“.
А Красимир Димовски ни предлага роман, който ни обогатява с още нови усети и ни дава нови знания за лабиринтите на човешката душа, за доброто и злото и ни прави по-човеци.
Текст: Росица Чернокожева
Припомняме, че през 2023 година на 10-о издание на Наградите на Портал Култура Втората награда в категория „Проза“ бе присъдена на Красимир Димовски за „Ловецът на русалки“ („Хермес“, 2022) заради „силата на художественото внушение, с което тези три новели за любовта и яростта биват потопени в „голямото време“ на разказа“.
В организирания от НДФ „13 века България“ конкурс за български роман на годината 2025, участваха 33 романа, издадени през 2024. След промяна на статута на наградата тази година, за разлика от предишните, журито стана известно предварително в състав акад. Владимир Зарев (Председател), проф. Валери Стефанов, Здравка Евтимова, доц. Ани Бурова и доц. Морис Фадел. То определи номинираните 6 творби и техните автори. Това бяха романите, изброени по азбучен ред на фамилията на автора. За повечето от тях сме публикували текстове във „въпреки.com”.
„Ти, подобие мое“ от Радослав Бимбалов, изд. „Сиела Норма“ АД,
„Градинарят и смъртта“ от Георги Господинов, изд. „Жанет – 45“,
„Тезеят в своя лабиринт. Дневникът на една П“ от Красимир Димовски, ИК „Хермес“,
„Мандарини по Мариенплац“ от Теа Монева, изд. „Жанет – 45“,
„Странично осветление“ от Юрий Рахнев, изд. „Жанет – 45“,
„Убийство на булевард Стамболийски“ от Чавдар Ценов, изд. „Рива“.
Национален дарителски фонд „13 века България“ всяка година връчва наградата с цел подпомагане, популяризиране и стимулиране развитието на българската художествена литература. Призът се връчва от 2011 година по идея на тогавашния изпълнителен директор на НДФ „13 века България“ художника и преподавател в НХА проф. Греди Асса.
„въпреки.com“
Снимки: Стефан Марков