Красимир Димовски получи Националната литературна награда за български роман на годината „13 века България“ 2025 за „Тезеят в своя лабиринт. Дневникът на една П“
Красимир Димовски е журналист, който дълги години работи във в-к „Марица“. В продължение на две десетилетия е автор на всекидневна рубрика с карикатури в изданието, за която през 1997 получава наградата за журналистика „Пловдив“. Има и две самостоятелни изложби с карикатури. Той пише поезия, разкази, новели.
С романът „Тезеят в своя лабиринт. Дневникът на една П“ (2024) на Издателска къща „Хермес“ той за първи път участва в конкурса за Националната литературна награда за български роман на годината „13 века България“ 2025, наред с още 32 романа и беше отличен от журито.
На официалната церемония по връчването на наградата в Софийска градска художествена галерия изпълнителният директор на НДФ „13 века България“ – Бисера Йосифова, обяви заглавието на наградения роман, а заместник-министърът на културата Георги Султанов, връчи наградата на Красимир Димовски и го поздрави за приноса му към съвременната българска литература.
Красимир Димовски отговори на въпроси специално за „Неразказани истории“:
- Кой е Красимир Димовски?
Едно дете, което имаше шанса да се роди и изживее първите 11 години от живота си сред малкото човечество между Могила и Могилчица. Енергията, акумулирана през това кратко време, ме захранва до днес – моите въображения, чувствеността на сетивата, усета за цветове и усета за думи.
Детството е родина на човечеството, а енергията от родината е най-първа и най-силна. Тя дава и посоката, която следвам и сега. Както казва Пикасо: Като дете вече можех да рисувам като Рафаело, а сега цял живот се мъча да рисувам като дете.
- Какво мислите за конкурса на НДФ „13 века България“
Много стойностен, винаги с изключително подбрано жури, и, да ви призная – с изключителен ефект. Смисълът на една голяма награда, каквато безспорно е Романът на годината, е да събуди любопитството на широк кръг читатели и книгата да се прочете от повече хора.
Само две седмици след отличието, „Тезеят в своя лабиринт“ вече има второ издание. А литературното турне из страната преминава при засилен интерес.
Тази година номинираните книги са много силни, без изключение – препоръчвам на всеки да ги прочете.
- Какво Ви вдъхнови при създаването на Вашия роман?
Вдъхновението е едно особено състояние да духа. То не може да бъде извикано насила, само трябва да те навести. Или по точно – ти да вървиш към него, а то – към теб, и да се срещнете някъде под звездното небе на Кант. Тогава писането потръгва.
А конкретно за романа – идеята се роди от един образ. Когато живеех сред малкото човечество, често срещах един особняк – много силен мъж, самотник, обитаваше къщичка в покрайнините на селото, той не можеше да чете и пише, но имаше остър ум и умееше да разказва истории. Децата често се събирахме около него.
Този образ ме навести преди четири-пет години по странен начин: Замислях роман, в който главният герой е интелектуалец – професор по литература, който се отдава на рисуване, но нещо все не потръгваше. И една нощ този особняк от детството изведнъж се изправи пред мен, дойде направо с името си – Тезеят. Тогава ме озари еретичната идея да прокарам замисленото не през образа на интелектуалеца, а през този на неукия мъж – тоест, да не поемам по утъпкания път, а през стърнищата на неизвестното. Не знам как се реших на този риск. Но дойде и Пагане, събитията придобиха цвят, почнаха да зреят, да ме водят самите те… И така след години се появи „Тезеят в своя лабиринт“.
- За кого е предназначен „Тезеят в своя лабиринт. Дневникът на една П“?
Стремя се да пиша така, че горният, епидермалният пласт на повествованието да увлича читателя, да разгръща той страниците с интерес и любопитство. А отдолу да са другите пластове – втори, трети, четвърти, пети – и всеки читател да достига до там, докъдето са възможностите му, възприятията, чувствеността. Не е беда, ако премине само през първия пласт, но е наслада, ако проникне до четвърти, пети…
Иржи Менцел казва, цитирам по памет: Майка ми беше шивачка, а баща ми – интелектуалец и аз правя филмите така, че да се разбират от майка ми, но да не се срамувам от баща ми.
Не бих могъл да го кажа по-добре.
- Как се пише роман?
Ако има формула за създаване на роман, тогава трябва да има и формула, по която е създаден човека. Ще ви разкажа един виц: Когато Айнщайн се явил пред Господ, помолил да му даде формулата за създаване на човека. Господ взел да търси из джобовете, накрая измъкнал едно измачкано листче и му го дал. Айнщайн погледнал формулата и възкликнал: А, че тя е сгрешена…
Та така, няма формула за писане на роман, няма – и за човека. А и да има, ще е грешна.
Курсовете по творческо писане, например, са ценни, защото създават добри читатели. Но не си мислете, че могат да създадат писатели.
- Свободен ли е българският писател?
Несвободен писател е оксиморон. Няма такъв нито у нас, нито по света. Може ли въображението да не бъде свободно? Да има граници, някой да го определя, наставлява и подчинява… Писателят е свободен и при най-свирепите диктатури. Може да му забранят да издава, да публикува, книгите му да се изгарят, да го вкарат в затвора или да прогонят в чужбина – ставало е в историята, става и днес. Но писането е свобода. Този, който се самоцензурира, съобразява, ограничава е просто друг вид писач.
- За какво друго искате да пишете?
Засега и книгата с 13 невръстни разказа „Момичето, което предсказваше миналото“, и трите новели за яростта и любовта в „Ловецът на русалки“ и романът „Тезеят в своя лабиринт“ са свързани с малкото човечество между Могила и Могилчица. Това всъщност е една стилистична, тематична трилогия. Не съм сигурен дали ще я продължа. Но на хоризонта винаги има нови идеи, въпросът е да продължиш да плаваш натам.
- Къде е днес духовното?
Човешкото тяло е съставено от до 72% вода, но въпреки това физически видимо е плътно. Мисля си, че човешката направа е такава – душата е до 72%, макар че в битността изглеждаме плътни. Духовното го има във всеки, въпросът е на изразяване. А това зависи от образованието, възпитанието, четенето на книги…
В наше време неграмотността, в най-свирепия смисъл на тази дума, взима застрашителни размери. Така е, но в историята е имало подобни периоди. Духовността винаги оцелява, винаги надделява, а и няма как да бъде иначе, защото, ако изчезне, на планетата ще остане само един биологичен вид, който може да се вози и в мерцедеси, но няма да има общо с човека.
- По-взискателен ли става българският читател?
Винаги е имало една голяма група хора, които не четат, и една по-малка – която чете. На за разлика от времето на социализма, читателят днес имат достъп до неизброимо повече заглавия от цял свят, така че логично става все по-взискателен. А това е радващ, оптимистичен процес.
- Обмисляте ли нов роман?
Вероятно ще започна да трупам материал за един роман, като част от него ще бъде свързан с нашите войски в Беломорието през втората световна война. Татко искаше да го напише. Това е мой дълг към него.
- За какво мечтаете?
Смисълът е не толкова в конкретната мечта, колкото в пътя към нея, в самият процес. Пак ще цитирам Пикасо, който казва: Не е вярно, че хората спират да мечтаят, защото остаряват, те остаряват, защото спират да мечтаят.
- Какво мислите за бъдещето на българския роман?
Ще го има, докато има и българи. Защото романът, и да е световен, винаги тръгва от някое родно Макондо. Имаме уникалния шанс да живеем навсякъде из Европейския съюз, да бъдем граждани на света, но в писането енергията, за която вече споменах, идва от малкия свят, на който си се появил. Тя носи специфичния цвят и мирис, които отличават един балканец от парижанин, да речем. Без тази физиономичност ще има някакъв „интернационален“ текст, който, поне на мен, не ми допада.
- Ще участвате ли отново в конкурса на НДФ „13 века България“„
Нека първо напиша нещо, за което да преценя, че би могло да се бори за тази голяма награда. Тогава – да, с удоволствие.
- Какъв според Вас е смисълът на живота?
Смисълът е да се стремим към рая и никога да не го достигнем.
- Кога сте най-щастлив?
В „Тезеят в своя лабиринт“ героят достига до извода, че щастието е като оргазма – трае секунди, независимо какво го е породило. И това е добре, защото ние не сме пригодени да издържим на по-голяма продължителност. Така мисли Тезеят.
Напълно съм съгласен с него.
- Любим български романист?
О, те са няколко на брой, но ще ви отговоря така: Веднъж имах неблагоразумието да ги изброя и то по азбучен ред, но просто забравих едно име… Това име не ми говори и до днес. А аз държа да си говоря с романистите, дори и с мъртвите.
Въпросите зададе Теодора Банковска
6 юни 2025 г.