Иван Томанов си тръгна рано от този свят, но остави ярка следа в съвременната българска скулптура. Работите му обхващат широк спектър на търсения – от малка пластика до монументални произведения, а по отношение пластическия изказ, творчеството му варира от творби с реалистични характеристики, до композиции с абстрактни форми. Тази сложна и многопластова изказност е плод на натрупвания, които обхващат огромно количество визуална информация и завидната осведоменост на автора относно пластичния език на изкуството. Вероятно това е причината за едно особено усещане, което се долавя от мига на раждането на идеята, до нейното окончателно реализиране в траен материал – непресекващо, интензивно напрежение, което съпътства процеса на съзиданието. То се долавя като завладяваща сила струяща както от натурната, така и от абстрактната форма. Ето защо творчеството на Иван Томанов трудно се поддава на периодизация основана на формални белези. По скоро е обратното – съзидание, в което има обрати приличащи на поемането на дъх и след това интензивно и много ярко пластическо избухване…
За автора, материята разбирана като изходен материал изграждащ както човека, така и света който го заобикаля, е извор на напрежения и противоположности; тя е субстанция раздирана от противостоящи сили. Така един от основните проблеми на пластичните изкуства – противоречието между неподвижната форма и изменчивостта на нейното съдържание във времето, при Томанов намира особено пластическо решение. То се отнася до битието на творбата, но е не по-малко значимо и за човека – повторението, дори когато се отнася до един и същи обект не може да бъде пълно. Времето не се затваря в калъп, то оставя своите следи дори и тогава, когато се опитваме да го спрем. Пластическия израз на този процес е много интересен – обектите, които първоначално асоциират с наподобителното, постепенно се променят, допълвани и видоизменяни чрез постепенното наслагване и нови и нови елементи. Авторовото вдъхновение ги извлича от натурното и неусетно, но категорично ги заставя да кръжат в орбитите на абстрактни категории като движение – покой, динамика – статика или вечни човешки състояния – любов, памет, взаимност.
Резултатът от този синтетичен подход е създаването на пластична и материална близост между абстрактната форма и човешкия елемент. Фигурите на Иван Томанов фигури носят напрежението на естествената форма – те сякаш току що са излезли от природния хаос по волята на властен демиург. И обратно – там където очакваме чиста абстракция се натъкваме на мощни застинали структури, които асоциират със стилизирани човешки изображения, непознати знаци, завещани послания на изчезнали животи. Между тези два основни типа подход има непосредствена връзка – те взаимно се допълват, защото във всеки от нас има и човешко, и природно.
Следва да подчертаем, че наред с необичайната си широта, творчеството на Иван Томанов ни среща с една рядка за нашите географски ширини рефлексивна прозорливост по отношение на проблемите на съвременното изкуство. Неговата изложба „Untitled; Рисунки, симулакруми“ (Карлово – 2015 г., София − 2026 г.) и досега остава уникална в историята на нашата култура. Преди всичко с това, че драматизира въпроса за излишността на човека на изкуството и за края на самото изкуство. Без да въздава окончателни оценки за тези проблеми, Иван Томанов налага нещо съществено, която е валидно и за цялостното му творчество – произведенията на изкуството не са предназначени за мимолетно любуване – те изискват напрежение в процеса на тяхното възприемане, което е свързано с размисли за тяхното раждане, съзряване и пластично съзидание. Откъдето и основния акцент на неговото творческо вдъхновение − не толкова да се хареса на публиката, колкото да я накара да мисли…
Доц. Борис Данаилов