Тя е всеобхватна личност, както личи и по надписа на тази скромна възпоменателна стела, която положихме от Националния дарителски фонд „13 века България“ тук, пред дома, в който тя живя десетилетия наред до кончината си. Вера Ганчева бе литератор, преводач, есеист, критик с широк поглед към различни литератури – не само към българската, но и към скандинавската. Тя бе човек, който беше издател, освен това – преподавател. Много е разнолика ролята ѝ, но това, което я обединява, е нейната невероятна любов към книгата.
Някъде в средата на 80-те години тя пише едно есе, което е озаглавено „Гладът като хляб“, което е доста куриозно като заглавие. Но това е апология на книгата с мемоарен елемент до момента, в който, в средата на 80-те години, когато първа започва интелигенцията в Европа и в света да си задава въпроса: „Ще я бъде ли книгата? Ще настъпи ли краят на книжното тяло като такова с навлизането на съвременната електроника и други средства?“. „Гладът като хляб“ е една невероятна метафора и означава този ненаситен глад към книгата, този духовен глад, който винаги ще остане. И той е така насъщен, както е гладът към насъщния хляб.
Вера Ганчева в това отношение беше човек на книгата. И ако тук сме се събрали една шепа хора, които са горе-долу колкото са били на погребението на Моцарт, мога да ви кажа, че това, което ни обединява е, не само, че сме почитатели на Вера Ганчева, а това, че сме читатели. Та Вера Ганчева повдигна въпроса за безсмъртието на книгата далеч преди да сме чели диалозите между Жан-Клод Кариер и Умберто Еко, които също потвърждават години по-късно, че книгата е безсмъртна.
Тя е човек, чиито всички дейности в целия ѝ живот са обединени от идеята за книгата. Като си помислим, че нейната злочеста съдба я лиши от възможността да има дете, изгуби нероденото си дете, изгуби и изключителния си мъж – на 33-годишна възраст си отиде Владимир Башев при нелепа катастрофа, тя даде на българските деца и семейства превода на „Пипи Дългото чорапче“, на „Братята с лъвски сърца“, преведе най-хубавите неща на Астрид Линдгрен. Тя беше един мост към шведската култура не само за деца. Тя беше преводач на Кнут Хамсун, на Аугуст Стриндберг, на Артур Лундквист също, както и много други. На името на Артур Лундквист дълго време фонд „13 века България“ раздаваше награди за преводачи и то преводачи от български на шведски или на скандинавски езици, както и обратното – на шведски литератори и преводачи, които превеждат българска литература.
Другата заслуга към книгата и към нашето общество – Вера Ганчева дълги години беше директор на издателство „Народна култура“. Благодарение на нейната мисия като директор – строг, остър, но много точен човек, смятам, че в малкото оцелели все още грамотни семейства в България има една поредица, която се нарича „Световна класика“. Тази „Световна класика“ е от Платон и Аристотел, от „Махабхарата“ и „Рамаяна“ до съвременната класика на началото на 20-и век.
Тя върна правото на джобния формат да не бъде булевардна литература – джобният формат на „Панорама“. И в този джобен формат ние четяхме Вирджиния Улф, „Кучешко сърце“ на Булгаков, Ивлин Уо.
Вера Ганчева беше човек на книгата, но тя беше и човек на изключителния жест. Тя е един от големите дарители на Националния дарителски фонд „13 века България“. След кончината на съпруга ѝ Владимир Башев тя дарява, заедно с вече покойната също майка на поета, жилището на Владимир Башев на фонд „13 века България“. И в момента ние сме го предоставили на Националния литературен музей, където ежегодно се провежда конкурс за поезия и се дава награда на млад поет до тази Христова възраст, на която си отиде Владимир Башев. В невероятния жанр на завещанието, защото при Вера Ганчева, както казвам, и завещанието е точно, прецизно, бих казала – произведение в своя жанр, разбира се – консултирано с много смислени адвокати, тя прави следния жест към фонд „13 века България“, който е и жест на доверие. Тя завеща апартамента си, който е над нас, на Фонда. Тя преименува и фондацията, която след смъртта на сестра ѝ – телевизионната журналистка Васа Ганчева, носеше името „Васа Ганчева“, в „Слово и дух“. И това беше нейната воля – „Слово и дух“ да се нарича тази фондация, която се управлява от групата на нейните адвокати, които продължават да следят за волята ѝ.
Националният дарителски фонд абсолютно следва волята ѝ. И като последно мога да ви кажа, мили хора, четох във връзка с вчерашния ден, когато се навършиха 90 години от рождението на Любомир Левчев – а те са от едно поколение, един кратък стих, който мога да го съотнеса и към Вера Ганчева. В някакъв стих, и то откъсната поезия, Любо Левчев вижда себе си като йероглиф с протегната ръка. По същия начин мисля, че Вера Ганчева беше един трудно разгадаем човек. Беше многопластов човек, тя беше личност идеограма. Но винаги с човешки протегната ръка, в която държи книга.
Вечна ѝ памет.
На откриването на възпоменателната плоча пред дома на проф. Вера Ганчева на столичната улица „Оборище“ на 28 април 2025 присъстваха ректорът на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, проф. Георги Вълчев, журналистката Зелма Алмалех, Мария Лакова – представител от посолството на Швеция у нас и др.
28 април 2025