Кин Стоянов, бивш директор на Националния дарителски фонд „,13 века България“ разкрива как се появяват изчезналите дарени творби от цикъла „Хлябът наш насъщен“ и триезичния текст към тях – дело на Атанас Качамаков
Генералното консулство на България в Лос Анджелис постави паметна плоча на бележития български скулптор Атанас Качамаков и съпругата му Александра в университета „Ла Сиера“ в Ривърсайд, Калифорния.
Талантливото семейство е дарило половината от своето имущество на учебното заведение и до ден днешен то предоставя по две стипендии с тяхното име на даровити студенти.
По време на поставянето на паметната плоча на 19.12.2022, генералният консул Бойко Христов и ръководството на факултета по „Изкуства и дизайн“ в университета „Ла Сиера“ договориха реализирането на съвместни инициативи като изложби на български художници в тяхната галерия, съответно и американски изложби в България, както и други идеи за сътрудничество.
Личността на художника е повече от интригуваща, но за жалост почти неизвестна у нас. Атанас Симов Качамаков (1898 – 1988) е български скулптор, който живее и изгражда успешна кариера в САЩ. Роден в Лясковец, той учи скулптура при проф. Иван Лазаров в Художествената академия в София. Със съпругата си Александра, художник-керамик, заминава за Париж, а през 1924 – за Ню Йорк. Там с творбата си „Индианка с дете“ печели първа награда в престижна изложба. (Качамаков дарява варианти на фигурата на Националния дарителски фонд „13 века България“ и те са ценен актив в съкровищницата на Фонда. През 30-те години на ХХ век прочутата германска компания за порцелан Rosenthal Selb Bavaria изработва порцеланово копие на пластиката.
В САЩ художникът има изложби в Бостън, Ню Йорк, Филаделфия, Чикаго, Сан Франциско. Съпругата му Александра е известен керамик.
В началото на 80-те години на XX в. Качамаков посещава България и представя самостоятелна изложба в Националната галерия в София. Произведенията, показани в нея, дарява на родния си Лясковец. По същото време и трийсетте рисунки, придружени с авторските текстове от експозицията „Нашият хляб насъщен“ стават притежание на НДФ „13 века България“ чрез щедър жест от негова страна. След което… изчезват.
Как се появяват отново, кой ги открива за света – отговор на тези въпроси, както и още щрихи за личността на Атанас Качамаков дава Кин Стоянов, директор на Националния дарителски фонд „13 века България“ (през 1992 – 1995 и 1997 – 2005 година).
КИН СТОЯНОВ: Появата на 30-те рисунки на Атанас Качамаков от цикъла „Нашият хляб насъщен“ е свързана с поредица от стечение на взаимосвързани обстоятелства. Дори със скандален елемент. Да започнем с това, че днес нямаше да имаме „Квадрат 500“ и на нейно място щеше да се издига турски хотел, ако през 2004 година Бисера Йосифова не беше огласила намерението на тогавашния министър на културата Божидар Абрашев да превърне галерията в хотел. Имаше интерес от турски инвеститор. Като заместник-министър на културата Бисера се възпротиви и беше уволнена от правителството Сакскобурготски.
Хората, които я познаваме оценявахме както гражданската ѝ позиция, така и нейните качества и бяхме солидарни с нея. Като директор на НДФ „13 века България“ ѝ предложих граждански договор, за да направи преглед на дарени във Фонда художествени произведения.
Тук бих искал да уточня още нещо. След 2005 година на два пъти беше антидатиран Фонда като време на създаване. НДФ „13 века България“ като държавна обществена организация е основан с постановление №56 на Министерския съвет от 20.12.1980 година. Който не вярва, може да намери този брой на Държавен вестник.
През 2004 година арх. Емма Москова не беше вече министър на културата, но съгласно тогава действащият закон мандатът ѝ като председател на Управителния съвет на Фонда не беше изтекъл. С нея предприехме една програма за отбелязване на 25-годишнината от създаването на НДФ „13 века България“.
Професор Иван Газдов създаде логото. И за да представим пред българското общество максимално добре Фонда, възложих на Бисера Йосифова да прегледа абсолютно всички активи, свързани с дарените художествени произведения.
Винаги съм твърдял, че Фонд „13 века“ от гледна точка на това, което е получил като дарения, надхвърля по стойност външният дълг на България, с който ни завари прехода. Бисера започна с онова, което беше в дарената от проф. Васил Геров сграда – централното управление на организацията. По времето на мандата на този Управителен съвет ние успяхме да убедим Столична община да нарече пресечката между улиците „Акация“ и „Розова долина“ площад „Проф. Васил Геров“, на нашия дарител.
Един ден Бисера дойде в кабинета ми изключително развълнувана с думите „Не знаеш какво намерих под една чугунена вана на четвъртия етаж под покрива“. Тук отварям една скоба, че след 1990 година, заради реституцията Фондът трябваше да се изнесе от сградата на ул. „Московска“ 17. Тогавашният директор решава, че дарената от професор Васил Геров къща е удобна за централно управление и може би твърде набързо са се преместили.
Но така или иначе Бисера Йосифова попадна на рисунките на Атанас Качамаков и авторския му текст на три езика. Съдбата отново изигра своите изключителни въртели. Защото оказва се, че художникът като емигрант в Съединените щати и като човек много добре представен в културните среди на Калифорния, свързан с кинопродукциите и Холивуд, е поддържал кореспонденция с българската легация. По онова време Симеон Радев е бил извънреден и пълномощен министър. А канцлер в легацията е бил дядото на съпруга на Бисера. Тя е омъжена за известния български художник Атанас Андасаров, а неговият дядо Констадин Попатанасов е бил канцлер на легацията във Вашингтон, а след това и консул в Ню Йорк. Той е един от най-близките приятели на Качамаков. Дори и при тогавашното ниво на далекосъобщенията в тази огромна страна те са поддържали постоянна връзка.
От всички български изкуствоведи, най-точният човек, който можеше да намери рисунките на Атанас Качамаков, се оказа Бисера Йосифова, която много добре е познавала архивите и кореспонденцията на дядото на своя съпруг.
По времето когато аз бях директор авторско копие от наградената творба на скулптора „Индианка с дете“ посрещаше посетителите на входа на Фонда.
Ако се заровим чисто счетоводно, ще видим, че Атанас Качамаков е един от щедрите дарители на НДФ „13 века България“. Намирането на тази находка ни мотивира да издадем изключителното откритие в книга и да направим изложба. Преди да издадем книгата „Нашият хляб насъщен“, друг от големите дарители на Фонда – Иван Газдов, направи календар с неговата кавър графикатура, отново за 25-годишнината.
Аз нямам самочувствие да коментирам сериозната тежест на Атанас Качамаков в областта на съвременното изкуство в международен мащаб, защото Бисера Йосифова е написала невероятен предговор в книгата. Каквото и да добавя, ще звучи профански. От чисто културологична гледна точка мога да кажа, че Качамаков и неговата съпруга Александра се вписват в нещо, което тепърва прохожда в рамките на световната култура между двете световни войни. И това е ударението върху етно темата. В днешен вид дори малко ни е омръзнало, добило термина мулти-култи.
„Иднианка с дете“ печели престижна награда в Ню Йорк, където е замесена и фондация „Рокфелер“. А неговият цикъл „Нашият хляб насъщен“? На практика житото е най-основната култура на западната цивилизация, както на Изток властва оризът. При него има архетипни неща, изключително важни и ценени.
Да не говорим, че носталгията по родината е направила Атанас Качамаков и твърде сладкодумен. Очевидно покрай работата му в големи кинопродукции в Холивуд (суперпродукции „Бен Хур“, „Царят на царете“, „Елена от Троя“, „Ноевият ковчег“ – б.ред.) неговият приятелски кръг е бил от интелектуалци, които са провокирали разказите му. И журналистката Моника Шанън практически е „акуширала“ на създаването на детския роман „Добри“ за живота на едно българско момче на село, роман който става бестселър в САЩ.
(Там е преиздавана 13 пъти, а през 1935 година получава златен медал „Джон Нюбъри“ – първата и най-престижна награда за детска литература, учредена от Американската библиотечна асоциация. В журито участва и съпругата на президента Рузвелт – Елинор. Благодарение на НДФ „13 века България“ романът „Добри“ бе издаден и на български през 2021 година и се разпространява безплатно из българските училища по света – б. ред.).
Оригиналните екземпляри на „Добри“ от 30-те години се съхраняват в личния архив на Бисера Йосифова.
В предговора към изданието „Нашият хляб насъщен“ на НДФ „13 века България“ Бисера Йосифова цитира част от кореспонденцията между Атанас Качамаков и дипломата Констадин Попатанасов, дядото на нейния съпруг.
В края на 2004 година с великолепното оформление на Ивелина Велинова, една от най-достойните ученички на Атанас Нейков, издадохме книгата, подготвихме изложбата и най-логично беше тя да бъде представена в сърцето на Добруджа, в Силистра. Нищо, че Качамаков е роден в Лясковец.
Няма да забравя, началото на 2005 година беше една изключително люта зима. По онова време НДФ „13 века България“ имаше силна структура в Силистра с колегата Цветана Цанова, невероятен патриот на Фонда, сериозен общественик от регионален мащаб. Въпреки преспите и снегонавяванията, в началото на януари представихме изложбата в Силистра. След това тя обиколи цяла България.
Три основни стълба носеха отбелязването на 25-ата годишнина от създаването на Фонда. Това бяха книгата и едноименната изложба „Нашият хляб насъщен“ на Атанас Качамаков, изложбата с издадени книги, подкрепени от Фонда, а третото, пак беше заслуга на Бисера Йосифова. Тя направи много сериозна изложба от дарени на фонд „13 века България“ шедьоври на българското изкуство, обикаляйки онези места, където има такива произведения – Трявна, Казанлък с живописните творби на Дечко Узунов и Ненко Балкански, още творби, дарени от класици на българското изкуство.
Трябва да подчертая и близкото сътрудничество на Фонда с университетското издателство на СУ „Климент Охридски“. НДФ „13 века България“ навремето купи хубавата печатарска машина, на която до ден-днешен излизат книгите там. Но ние не я купихме даром, а поставихме условие Фондът да получава печатна продукция в размер на 40 хиляди долара в продължение на 15 години. И по този начин обвързахме нашата издателска програма.
Кандидатурите на издателствата, които идваха за подкрепа от НДФ „13 века България“, бяха разглеждани от много авторитетен Издателски съвет с председател акад. Вера Мутафчиева. Когато биваха одобрени, издателствата получаваха възможност да отпечатат без да плащат, одобреното заглавие в печатницата на Университетското издателство, но бяхме обвързали издателската програма на Фонда с пазарни принципи. По този начин много дълги години излизаше списание „Съвременник“. За съжаление, след 2005 година Фондът подкрепя само в рамките на своята държавна субсидия.
Говорейки за отпечатване, добре би било да се преиздаде книгата „Нашият хляб насъщен“ на Атанас Качамаков. Още повече, че съвременната полиграфия позволява по-малки тиражи, които да са обвързани с търсенето.
Сега НДФ „13 века България“ има нов изпълнителен директор в лицето на Бисера Йосифова, нов Управителен съвет. Те би трябвало да водят политиката. Разбира се, ако ме питат, ще им кажа, но това е вече друга история. Повече от 10 години бях директор на НДФ „13 века България“. Тогава изневерих на журналистическата си професия, но тя като една измамена съпруга взе че ми прости и ме прие пак. В момента съм верен съпруг на професията си, но бих могъл да бъда от полза.
За хората, което се занимават с мистика или кабала ще отворя една скоба – каквито е неприятности да му се случват на НДФ „13 века България“, документът, с който е основан е издаден на 20 декември. Това е Игнажден и няма сила, която да го закрие.
Но да се върнем на Атанас Качамаков. Новината е, че в университета „Ла Сиера“ в Калифорния със съдействието на българското консулство в Лос Анджелис са поставили в негова чест паметна плоча.
Фондът би могъл да инициира още много неща. Аз имах възможност да работя в Гоце Делчев в Института за история на българската емиграция в Северна Америка, нещо уникално, което е направил друг наш емигрант – д-р Иван Гаджев. Там в архивите присъстваше и Атанас Качамаков. Българската диаспора проявява в момента много жив интерес. Българската държава пък рано или късно ще прояви интерес към това, което д-р Иван Гаджев е направил. И след като разрушиха дом „Родна стряха“, поне да бъде обособен един институт за история на българската емиграция по света. Нищо, че е в Гоце Делчев, нали сме Европа на регионите. Атанас Качамаков може да се превърне в обединителен стимул.
Кой знае? Може би пък в бъдеще „Нашият хляб насъщен“ да даде хляб за успешна работа с българите в чужбина, която би представило Фонда в по-добра светлина.