НДФ „13 века България“ издава американската класика с български корен
Интервю: Магдалена Гигова
Снимка: Татяна Чохаджиева
Националният дарителски фонд „13 века България“ издава за първи път на български език непознатия у нас роман за деца и юноши „Добри“. Той е тотален бестселър в САЩ и през 1934 година чупи рекордите по продажби. До този момент книгата претърпява 12 тиража и има статута на американска класика.
„Романът вече е преведен на български от поетесата Мария Донева и всеки момент ще влезе в печатницата“, каза изпълнителният директор на Фонда Слава Иванова. А ние се обърнахме към преводачката, за да разкрие радостите и трудностите на работния си процес.
Г-жо Донева, преди да подходите към превода на романа „Добри“ бяхте ли чували за него и за Атанас Качамаков?
За пръв път чух за тази книга, когато я получих за превод. Потърсих информация и прочетох това, което може да се намери в български сайтове за Атанас Качамаков. После, с напредването на работата, интересът ми се задълбочи. Възникнаха много въпроси и имах нужда да си обясня различни неща за съдържанието на книгата и стила на авторката, затова се поинтересувах и за нейната биография, за другите й книги.
Създадох си своя представа за това, как пътищата на българския скулптор и американската писателка са се пресекли, построих си някаква теория. Не зная дали тя отговаря на истината, но се опирах на нея, когато трябваше да взема решение за определени сцени и изрази. Освен това прочетох десетки коментари в goodreads, написани от американски читатели, и те ми бяха хем полезни, хем забавни. Четох също текстове за архитектурата през Възраждането, разпитвах приятелите си по земеделски, занаятчийски и фолклорни теми.
Превеждането всъщност е учене. Затова ми харесва още повече.
Срещнахте ли предизвикателства при превода? Все пак книгата е писана през 30-те години на ХХ век.
Действието на романа се развива в края на XIX – началото на ХХ век в малко българско селце; а самата книга е написана от американска писателка около 1930 година. Трябваше да реша дали автентичният език на книгата е на езикът на българските селяни, или този на писателката.
Според някои източници историята е повлияна от случките, които един българин, ратай в ранчото на бащата на Моника Шанън, й е разказвал, както и от спомените на Атанас Качамаков. Замислих се – тя със сигурност не е знаела български език; а доколко те са знаели английски, и то в такава степен, че да й предадат цялата реалност в родината, с фолклорните особености, с реалиите от бита?
И тъй, дали трябваше да се стремя към представата си за народния говор в Лясковец преди 120 години; или към езика и изразните средства на писателка от ХХ век? Като добавим и това, че читателите на превода ми ще бъдат съвременните български деца, взех решение: да не търся диалектни и остарели думи, а да преведа книгата със спокойния, широк, модерен изказ на авторката.
Самата тя е имала доста трудности, докато е пресъздавала спомените за детството в българското село. Това се вижда дори и само от факта, че голяма част от имената на героите са записани така, както тя ги е чувала, например Хайдут Сидер в романа присъства като Hadutzi-dare.
Друга особеност, която ме затрудни, беше, че в текста са включени народни песни и молитви, но макар да е казано, че те са автентични – те не са. За българските и за циганските песни не е характерно да са римувани, а песните, които Моника Шанън цитира, са в мерена реч и с рима. Трябваше или да отида на фолклорна експедиция и по някои зададени улики да се опитам да издиря коя точно песен може да лежи в основата на това, което героите пеят… или да направя и аз римуван превод. Избрах второто и това беше едно от най-забавните неща за мен.
Изобщо, „Добри” не е нито научен исторически текст, нито етнографски. Това е роман и от 90 години насам безброй читатели са го прочели така, както е бил написан. Мислех да потърся консултант от Историческия музей и да напишем милион бележки под линия, но после прецених, че по-важно е да сме лоялни и предани на автора и книгата да достигне до българските си читатели в най-точния и безукорно верен вид.
Искам да кажа на читателите: Пригответе се за изненади и четете романа с добри очи и широко сърце. Насладете се, без да издребнявате за детайлите.
Изненада ли Ви с нещо текстът на Моника Шанън? Действието се развива в българско село от началото на миналия век.
Животът в селото на Добри е вписан в природата с нейната хубост и с промените през сезоните, с традициите и обичаите. Моника Шанън е предала духа на празниците, или поне своето усещане за тях. Децата и възрастните живеят задружно. Българи, цигани и помаци се трудят и празнуват заедно. Домашните животни са обичани и обгрижвани. На майсторлъка във всеки занаят се гледа като на нещо безкрайно ценно и достойно за възхищение. Красотата и обичта се чувстват във всеки детайл от бита, във всяка природна картина или случка в града или селото. Радостта и удоволствието от труда, гордостта от добре свършената работа се усещат на всяка страница.
Романът пресъздава един свят, изпълнен с трудности, но и с хармония. Обич, уважение, достойнство, любов, приятелство, топла насмешка и радост от красотата са чувствата, които читателят ще усети, докато проследява историята на Добри.
Как авторката е пресъздала на английски елементи от тогавашния бит и Вие какъв подход избрахте – да използвате позабравени думи като „ръкойка“, „сърп“ или да обяснявате характерните селскостопански дейности и предмети?
Както разбрах от биографията й, Моника Шанън е познавала труда в едно земеделско стопанство – баща й е бил фермер и тя е живяла в ранчо, преди да замине за големия град. И в САЩ, и у нас, и преди, и сега ръкойката е ръкойка, а сърпът – сърп. Ако днешните деца не знаят какво е това – прекрасно, тъкмо ще научат! Точно затова четем – за да научаваме неща, които не сме знаели преди, а също и думите, с които тези неща се наричат.
Доста по-трудно й е било на авторката да преведе „Сурва, сурва година”, да речем. Толкова трудно, че не го е превела, а така си го е оставила, изписано на латиница, както го е чула. Цялото село повтаря „Surva, surva, survaknetca godina!”. А сега де?! Ето че не сме открили нищо ново с „шльокавицата”, нещо повече, една прочута и награждавана американска писателка е писала така българските думи много преди днешните деца.
С какво, според Вас, романът продължава да е вълнуващ и днес?
Някои от най-красивите страници в романа са приказките и легендите, които дядото на Добри разказва. За Чер арап и Хайдут Сидер, за създаването на света, за земята и небето… Самият Добри влиза в тона и езика на дядо си и след време започва сам да разказва приказки, които е съчинил, като включва в тях мотиви от своя живот, от старите митове и дори библейските герои и истории. Сладкото, бавно, живописно говорене, слушането с внимание и уважение, насладата от общуването се усещат – и се надявам, че те не са забравени и загубени.
Добри и неговото семейство, приятелката му Неда, циганите и техният мечок, цялото село начело с кмета Михалаки, са чаровни и ярки герои, за които е интересно да се чете.
Основната тема в романа е за таланта и призванието. От съвсем малък Добри иска да рисува, макар че това занимание изглежда несериозно в очите на майка му. Трайното желание да развие дарбата си, упоритостта, с която момчето се доказва и успява да преодолее всички трудности по пътя си – това са все теми, които не са подвластни на времето. Всеки човек се стреми да открие призванието си и своето място под слънцето и сега, както и тогава.
Ето защо мисля, че книгата е любопитна не просто като факт – че една американка е писала за българско момче, а ние не сме знаели. Книгата има своите несъмнени литературни достойнства.
Имате ли вече впечатления (или предположения) как ще го възприемат младите български читатели?
Когато книгата бъде отпечатана, ще видим, нали?