Френската българистка и преводачка Мари Врина-Николов превежда историческия роман на акад. Вера Мутафчиева „Аз Анна Комнина“. Той е последния роман на писателката, написан преди промените. Отпечатан е през 1991.
НДФ „13 века България“, по повод 95 години от рождението на голямата българска писателка и историк Вера Мутафчиева, покани г-жа Врина да бъде гост на литературната вечер, която организира в зала „Проф. Васил Геров“ на 28 март 2024.
Г-жа Врина не успя да присъства по време на събитието, но любезно ни предостави спомени от първата си среща с Вера Мутафчиева, от дългогодишното си приятелство с нея, както и да сподели моменти от работата си по превода и по издаването на книгата.
Вера, населена с истории
Много добре си спомням за първата си среща с Вера през лятото на 1985 г. Бях на 25 години. Вероятно ме е изпратил при нея проф. Роже Бернар, бяха приятели от години. Тогава не знаех че сме се срещнали с Вера няколко месеца след смъртта на дъщеря ѝ Яна. Понеже не се ориентирах много добре в квартал „Изток“ („Латинка“ е особена, объркваща, улица!) пристигнах с 10 минути закъснение. Леко намръщена Вера ми направи забележка, че човек, който има среща, и то в чужда страна, трябва винаги да е там навреме…
Казах си – а, лошо започва запознанството. Но след това се сближихме много бързо. Пазя една снимка с нея, която ми подари, на гърба пише: „На Мари – за нашето дълго и чудесно приятелство. 26.12.2004, Вера“.
Много често се отбивах при нея и докато живеех в България и когато идвах за няколко дена или седмици от Париж или Будапеща. Седяхме в кухнята, правеше ми чай и говорехме дълго. Тя се обръщаше към мен с „душко“. Естествено говорехме за литература, история… но и за политика. Когато не ми беше съвсем ясно какво се случва в българския политически живот, когато исках да разбера неща, които се отнасяха до българската литература от 60-те години, нея първо я питах… Беше ми много интересно да я слушам. Много думи, по-редки, извън разговорния език, изучавах с нея.
Говорехме и за османското наследство по българските земи и за клиширания и опростен начин, по който се преподават и предават в България петте века османско владичество. Тя като османист показваше и държеше на това, което Балканите дължат на Османската империя.
От нейните книги най-много харесвам романите „Случаят Джем“, „Летопис на смутното време“ и „Аз, Анна Комнина“. „Случаят Джем“ не е първият ѝ роман, но е първият, написан в новаторска за времето повествователна форма; излязъл през 1966 г., според мен е първото българско произведение, скъсващо решително със социалистическия реализъм – единствения признат по онова време „творчески метод“, въпреки повеите на известно размразяване. Отразява до голяма степен размишленията на историка Вера Мутафчиева върху историята и отношението личност/история. Новаторството на тази книга е в избрания подход за водене на повествованието и в новото за онова време послание. Романът e конструиран като съд на историята, пред който са призовани повече от десет преки свидетели на случая, второстепенни герои от близкото обкръжение на Джем, като покровителствания от него поет Саади или леля му, но също и исторически личности – великият везир Нишанджи Мехмед, д’Обюсон, велик магистър на родоските рицари и много други. Наблюдаваме истинска повествователна полифония, в която всеки разказвач участва със собствения си глас, регистър, дори езикови особености, какъвто е случаят с лелята на Джем. Впрочем, макар че Джем е главният герой на романа, присъстващ в разказите на всички повествователи, самият той не участва като свидетел, което му придава известна тайнствена привлекателност. Тази форма позволява и постоянна съпоставка между минало и настояще, доколкото призованите свидетели, отдавна покойници, излагат пред читателя своето мнение за историята, а гледната им точка (зад която стои авторът) става съвременна на тази на читателя (прикрит зад обръщението „вие“ и приел ролята на съдебен състав на въображаемия съд). По този начин се установява истински диалог между минало и настояще, а историческите граници се заличават.
Вера разказва за пречките, съпътствали излизането му на бял свят: както често става преди 1989 г., „Случаят Джем“ излиза благодарение на смелостта на редактора, Есто Везенков. Отхвърлен от официалното издателство „Български писател“, ръкописът е препоръчан от Есто Везенков на Издателството на НС на ОФ, което го публикува. Любопитно е, че усложненията не идват от критиката, станала доста предпазлива след литературния и политически скандал по повод романа „Тютюн“ на Димитър Димов през 1952 – 1953 г., а от университетските среди на историците-османисти, към които се числи самата Вера Мутафчиева. Всъщност, сред чуждестранните (и най-вече западни) учени се разпространява слухът, че авторката е плагиатствала. През 1967 г. комисията отказва да ѝ присъди Димитровската награда, висока чест, оказвана на шепа творци. Слуховете обаче не накърняват авторитета ѝ като историк, нито успеха на книгата, която за кратко време е преведена на румънски, руски, чешки, полски, италиански, немски, френски, даже сега, през 2023 г., на английски.
Любопитно е, че имаше перипетии и около публикуването на превода ми на френски на последния ѝ роман, „Аз, Анна Комнина“.
Изключително рядко явление е издатели да ме търсят за превод. Обикновено аз харесвам една книга и след това започва ходенето по мъки да търся издатели. Но през 1990 г. на един прием в българското посолство в Париж тогавашният посланик Симеон Ангелов и неговата съпруга, покойната историчка Зина Маркова ме запознаха с издателка от Швейцария. Тя вече беше издала две книги – на Желю Желев и на Блага Димитрова. Пожела да издаде „Аз, Анна Комнина“ на френски, дори подписахме договор. За съжаление, издателството малко след това фалира. Аз обаче бях започнала да работя по превода. Имам много живи спомени за този превод. Когато превеждах, имах чувството, че Вера като че ли мисли на френски, когато е писала тази книга. Тогава още нямаше Интернет и трябваше доста да се ровя, защото макар да съм завършила класическа филология, трябваше да си опресня знанията за византийски санове, титли, терминологията от 12-ти век, междуособиците на българската история – а това не е периодът, който най-много харесвам в българската история. Не можах обаче да намеря издател във Франция. Тогава Вера предложи да се издаде тук, в България. Излезе в „Анубис“. Въпреки това се надявам, че все ще се намери издател във Франция, който да го публикува.
„Аз, Анна Комнина“ (1991) също е исторически роман, който се отличава от останалата литературна продукция от началото на демокрацията, когато в еуфорията на току-що преоткритата свобода на мисълта и словото, някои български писатели временно или трайно изоставят белетристиката заради публицистиката или дори за някой висок политически пост. Както в „Случаят Джем“, и тук структурата е полифонична и много „женска“: повествователите са пет жени (Анна Комнина, майка ѝ Ирина Дукена, баба Анна Даласина, дойката ѝ Зое и баба ѝ по майчина линия, която само веднъж взима думата, Мария Българска). Всяка една от повествователките има собствен език и регистър, които търпят развитие в течение на самия разказ (доста голямо предизвикателство за преводача): това важи особено при Зое, жена от простолюдието, която, общувайки с господарката си, обогатява граматически и лексикално езика си.
И в „Аз, Анна Комнина“, както и в „Случаят Джем“ историческите граници са заличени (разказвачките се обръщат често и към потенциалния читател, при което се завързва диалог между живите и умрелите, минало и настояще; те водят дори фиктивен диалог помежду си, тъй като знаят точно какво е казала или ще каже по-късно всяка от тях). Стига се до игра с историята: неведнъж фиктивната Анна Комнина си позволява ту критичен, ту ироничен, ту одобрителен поглед върху творбата на действителната Анна Комнина – „Алексиада“, установявайки един странен диалог между двете. Текстът е изпъстрен с цитати от „Алексиада“, коментирани от разказвача Анна Комнина. В своя превод, за да отделя ясно двата взаимно проникващи се текста използвах цитати от френското издание на „Алексиада“.
Последното начинание на Вера, ако не се лъжа, беше съставянето и издаването на Томовете „История, населена с хора“. Хората я интересуваха живо, беше обкръжена от много приятели. Тя самата беше населена с толкова много история и истории…
Мари Врина-Николов
8.03.2024