Три въпроса към трима наградени с „Роман на годината“

Интервютата подготви Магдалeна Гигова

В навечерието на обявяване на номинациите в най-престижния конкурс за епично произведение у нас – Националната литературна награда „Роман на годината“, организиран за девети пореден път от НДФ „13 века България“, зададохме по три еднакви въпроса на носителите на наградата от последните три години.

Елена Алексиева, награда Роман на годината 2019 за “Свети Вълк“:

Не правя разлика между наградения и номинираните романи. Важно е повишеното внимание към тези книги

След като получихте наградата „Роман на годината“ написахте ли друг роман? Или творчеството Ви пое в друга посока?

 (смее се) Това е много коварен въпрос. Искаше ми се. Не съм го написала все още, но да кажем, че пиша други неща и мисля в такава посока. Между другото, не знам дали е свързано с наградата или просто нещата се развиха така, но в последствие ми дойдоха някои идеи, свързани с романа „Свети Вълк“. Без да изглеждам излишно кокетливо-потайна, не казвам нищо повече, защото съм забелязала, че когато обявя какво съм намислила, обикновено не успявам да го изпълня. Защото, когато го кажа, имам чувството, че вече съм го изпълнила. Губя интерес. Затова сега не казвам нищо и се надявам да го реализирам.

 

Повече положителна или повече отрицателна енергия усетихте от околните, след приза „Роман на годината“?

 Би било много странно да усещам отрицателна енергия. Въпреки че в средите, свързани с изкуството прекрасно знаем, че винаги усещанията на заобикалящите са силно противоречиви. Но честно казано, директно върху себе си  не съм усетила подобни чувства. Нищо чудно да ги е имало, но като цяло признавам, че за мен тази награда имаше много положителен резултат.  Тя изигра много, много голяма роля да се привлече вниманието към романа, а за една книга няма нищо по-важно от това.

 

Натрупахте ли известно самочувствие като писател? По-уверено ли подхождате към „белия лист“, макар такъв отдавна да не съществува?

 Аз малко отграничавам тези неща. Когато пиша, винаги съм крайно неуверена. Знам, че нищо не може да се приеме за даденост и че понякога човек се предоверява на себе си. Но все пак правя разлика между търсенията си в литературата, които за мен са нещо много лично и интимно и по-нататъшното възприемане на това, което се е получило – и от читателите, и от онези, които дават наградите.  Естествено, че това дава  известно самочувствие. Всяко поглаждане по перцата е много приятно. Човек си казва „Е, толкова се гърчих, толкова ми беше трудно, идваше  ми всичко да захвърля, казвах си „Мен не ме бива, защо се занимавам въобще с тази работа“. Но в крайна сметка се оказва, че има някакъв смисъл. И смисълът не е директно в това „Хоп! Написах книга. Ето дават ми награда“, а в това, че стореното от теб явно е предизвикало достатъчно силна ответна реакция, за да се стигне до отличие. Макар че в този случай не бих правила разлика между номинираните романи и този, който е награден. Защото самата номинация означава повишено внимание към тези книги. И това е най-важното.

Захари  Карабашлиев, награда  Роман на годината 2018 за „Хавра“:

По-важно от сантиментите  на този, или онзи автор е самочувствието на Фонд „13 века България“

Написахте ли друг роман, след като спечелихте наградата Роман на годината? Или творчеството Ви пое в друга посока?

Написах повест, две пиеси, довършвам и роман.

 

Повече положителна или повече отрицателна енергия усетихте от околните, след приза „Роман на годината“?

 Положителна, разбира се. Но пък не бих позволил и отрицателна енергия да ми влияе, ако не бях спечелил наградата. Мисля си — ако оставяме награди да ни определят положителния, или отрицателен знак на чувствата — твърде вероятно има нещо у нас, на  което трябва да обърнем внимание. И то не е писането.

 

Повиши ли се самочувствието Ви като писател или то не се влияе от отличията? 

Преди да имам самочувствието на писател, аз живях 40 години на тоя свят със самочувствието на свободен човек, и смятам това за по-важно. Има много литературни награди, които не съм спечелил, а още повече са тези, които никога няма да спечеля, така че по-добре самочувствието ми да не се влияе от това. Отделно мисля, че целта на една литературна награда е не да повишава, или скастря нечие самочувствие, а да отправя смислени и аргументирани послания към света на словото — ето, това са книгите, които избираме да номинираме тази година. Всички те са значими по една, или друга причина. Но ето, този точно роман отличаваме от другите, той е пръв сред равни. По-важно от сантиментите  на този, или онзи автор е самочувствието на Фонд „13 века България“. Това е най-значимата литературна награда у нас. Нека стои високо.

Момчил  Николов, награда Роман на годината 2017 за „Последната територия“:

Самочувствието на писателя е нещо, което той трябва да умее да контролира и да използва в помощ на писането

Написахте ли друг роман, след като спечелихте наградата Роман на годината? Или творчеството Ви пое в друга посока?

О, аз трудно мога да си представя, че творчеството ми ще поеме в друга посока – примерно да започна да рисувам картини или да композирам музика. Просто нямам необходимите умения, не че не ми се иска понякога. За това се придържам към писането, успях да напиша един роман, който излезе преди няколко месеца. Казва се „Чекмо“ и е напълно различен от „Последната територия“.

 

Повече положителна или повече отрицателна енергия усетихте от околните в месеците след награждаването?

Положителна, разбира се, поне спомените ми са такива. Много хора ме поздравяваха, радваха се, аз също се радвах, хубаво беше.

 

Повиши ли се самочувствието Ви като писател или то не се влияе от отличията?

Самочувствието на писателя е нещо, което той трябва да умее да контролира и да използва най-вече в помощ на писането си, това е единствения смисъл от него. Обяснявам, аз имам една много проста схема по която работя –  когато седна да пиша си казвам: виж сега, ти си един много добър писател, владееш всички инструменти на занаята, идеята ти е отлична, имаш необходимата енергия, и просто няма начин да не се получи страхотна книга. Това, докато пиша, пиша със самочувствието на човек, който създава нещо изключително. Когато свърша, обаче, и започна с редакциите –  което е много съществена част, понякога доста продължителна – започвам точно с обратната нагласа. Казвам си, че тази книга, която съм написал, е много зле, и че ако не се постарая да я оправя, ако не открия грешките в нея, слабите и нелогични моменти, ако не отстраня излишното  –  тя ще бъде пълен провал. Та, толкова за самочувствието на писателя и неговата употреба.

Категория
Неразказани истории