„Наистина, мисля само най-хубавите работи за конкурса на Фонда! И не защото аз съм го спечелил тази година, а защото повярвах, че има професионализъм, обективност и безпристрастност в България. В това омаломощено от какви ли не болести общество. Но ето, че имало и нещо истинско. Благодаря за това!“
XV Национална литературна награда за български роман на годината „13 века България“ 2026 се реализира с финансовата подкрепа на Министерството на културата.
Романът на Боян Йорданов „Под месечината, огромна като тиква“, Изд. „Жанет 45“, спечели Националната литературна награда за български роман на годината „13 века България“ 2026. Той участва в конкурса на НДФ „13 века България“ през 2026 за първи път, наред с още 30 романа и беше отличен от журито.
На официалната церемония по връчването на наградата в Софийска градска художествена галерия изпълнителният директор на НДФ „13 века България“ – Бисера Йосифова, благодари на журито и връчи наградата на автора Боян Йорданов. Тя изрази специална благодарност към Министерството на културата, което тази година − във връзка с 45-годишнината от учредяването на Фонда − оказа финансовата подкрепа на XV Национална литературна награда за български роман на годината „13 века България“.
Боян Йорданов отговори на въпроси специално за „Неразказани истории“:
- Кой е Боян Йорданов?
Роден е в Ботевград в отдавна отминалата 1971 г. Като малко дете е писал приказки, после в гимназиалния курс е пробвал да пише стихове и да дрънка на китара, но всъщност като всеки сериозен човек се насочва към изучаването на сериозна наука. Дипломира се като инженер-химик и не стига това, ами защитава и докторска дисертация. Понастоящем работи във фармацевтично предприятие и по-точно – в контрола на качеството на лекарствените продукти. След пауза от десетилетия се сеща, че има още какво да сподели с хората и отново се обръща към литературата. Първата му книга – “Възлюбените” е издадена през 2022 г. от “Жанет 45”, а три години по-късно същото издателство публикува и втория му роман “Под месечината огромна като тиква”.
- Кое Ви вдъхнови, за да напишете „Под месечината, огромна като тиква“? Имаше ли конкретна причина?
Това е история за едно поколение, сякаш родено, за да бъде пожертвано в касапниците на двадесети век и всъщност това е поколението на моя прадядо, който загива в Първата световна война на 25 годишна възраст. Просто трябваше да разкажа за тези хора. Заслужават го. Може да се каже, че те са поели нашите грехове, защото човек ходил на война е трудно да остане чист. Но ние сега живеем в мир и това е истинска благодат, макар и да не го оценяваме винаги. Разказът е локализиран в Македонските земи, защото там нещата са изключително драматични, а в такива условия българската народопсихология се проявява прекрасно – вижда се, както се виждат актьорите под светлината на прожекторите. Но историческите събития са само контекст. В романа има много други неща, теми, за които историята е използвана само като фон.
- Какво е за Вас писането?
Създаване на светове. Толкова е хубаво това. В същото време понякога е много тежко дело. Защото всичко, което описваш трябва да премине през тебе. Освен това понякога нещата зациклят и тогава човек може да изгуби съня си, да стане нетърпим за околните. В такива моменти външен за ситуацията човек трудно може да го разбере. Но аз знам, че трябва да е трудно, за да стане хубаво. За мене няма друг начин.
- Трудно ли е да си писател в България, как мислите − свободен ли е той?
Страхотен въпрос. От една страна всеки може да пише и издаде всичко − има издателства, където си плащаш, дори нямаш и редактор. Но какво от това? Ако си написал и издал книга по този начин, дали това те прави писател? Обаче за писателя, за когото може би питате − за него свободата е жизнено необходима. Това е задължително условие. Не е единственото, но е необходимо. Ако е конюнктурен, ако се държи опортюнистично може да постигне някакви успехи, но много се съмнявам, че това си заслужава. Сигурен съм, че добрият писател трябва винаги да е в опозиция, а това не е никак лесно. Не може човек да пише хубаво без съпротивление. Но всъщност това важи и за всяка друга човешка дейност.
- Какво е за Вас миналото?
Всичко е минало. Миналото е в гените ми. Светлината на вселената, която виждаме е минало. Аз от вчера съм минало, трябва ли да се отричам от себе си? В друг план, то е много интересно, а в трети, ако виждаме хубавите примери в него, настоящето ни става много задължаващо. От тази гледна точка мисля, че сме големи длъжници на някои хора живели преди нас. Такива длъжници, че трябва да потънем в дън земята от срам.
- В България през последните години се издават над 50 романа. Какво мислите за българския читател – променя ли се отношението му към книгата?
В моето обкръжение има и четящи, и абсолютно не четящи хора. Някои поглъщат всичко, някои не могат да се справят и с един ред. Аз не съм в състояние да отговоря на този въпрос, защото нямам достатъчно данни. Човек трябва да проследи във времето тенденцията, а аз не мога. Действително това, което виждам е, че повечето хора не четат. Четящите са по-малко. Но така е в живота – някои са мислещи, те решават нещата за другите или най-малкото те сами взимат решенията за себе си, докато останалите са само изпълнители. Нормално е. Така е било и винаги ще е така.
- Оптимист ли сте за бъдещето?
Ще отговоря така: да, оптимист съм, защото всеки човек и народ заслужава бъдещето си. Защото има висша справедливост, която е неизменна и незаобиколима. Така че − всичко е наред! Аз съм спокоен.
- Вие участвате за първи път в конкурса на НДФ „13 века България“. Какво мислите за него?
Наистина, мисля само най-хубавите работи за него! И не защото аз съм го спечелил тази година, а защото повярвах, че има професионализъм, обективност и безпристрастност в България. В това омаломощено от какви ли не болести общество. Но ето, че имало и нещо истинско. Благодаря за това!
- Какво предстои след тази награда?
Надявам се още по-добра литература.
Въпросите зададе Теодора Банковска
14 май 2026 г.